Di Valeria Salvini

Hristo Smirnenski (Kukus 1898 –  Sofia 1923)

Poeta di vena intimistica, entusiasta e proletario, morto di tisi a soli 25 anni, Smirnenski si colloca al di fuori delle correnti e tendenze moderniste e futuriste. Egli pone le basi della nuova poetica rivoluzionaria introducendo nella letteratura il tema della classe operaia con immagini simboliche di liberazione del popolo dalle sofferenze. Il nucleo della sua opera è l’eterna lotta tra il bene e il male: nelle  550 poesie e 330 opere in prosa Smirnenski descrive simbolicamente un mondo popolato da vittime, sviluppando il concetto della strada come arena delle folle e ponendo un particolare accento sulla degradazione morale e fisica dell’individuo. Tra le opere brevi, spiccano la poesia «In visita dal diavolo» e “La Fiaba della Scala”, sua ultima opera, in cui un giovane chiede al diavolo di salvare i suoi fratelli, poveri e sofferenti. Il diavolo chiede qualcosa in cambio e poco a poco gli toglie tutte le qualità umane: vista, udito, cuore. Infine il giovane non percepisce il mondo com’è, si crede un principe e il mondo gli sembra fantastico.

Da Hristo Smirnenski, Sãcinenija v dva toma (Opere in due volumi), Bãlgarski pisatel, Sofia, 1988.

La fiaba della scala

Dedicata a tutti coloro che diranno:
“Questo non riguarda me!”

– Chi sei tu? – gli chiese il Diavolo.
– Sono un plebeo di nascita e tutti gli straccioni di questa terra sono miei fratelli!
Oh, quanto è brutta la terra e quanto sono infelici gli uomini!

Così parlava  un giovane dalla fronte alta, tenendo i pugni chiusi. Era ritto davanti alla scala – una lunga scala di marmo bianco e venature rosa. Il suo sguardo era fissato in lontananza, là dove le folle grigie della miseria risuonavano come le onde torbide di una fiumana sopraggiunta. Si agitavano, ribollivano in un attimo, innalzando una foresta di mani secche e nere, un tuono di sdegno e urla feroci facevano ondeggiare l’aria e l’eco svaniva in modo lento, solenne, come lontani tuoni di cannone. Le folle crescevano, si avvicinavano avvolte in nuvole di polvere gialla, singole figure si stagliavano sempre più chiaramente sul comune sfondo grigio. Un vecchio camminava, tutto chino fino a terra, come a cercare la giovinezza perduta. Attaccata alla sua veste stracciata, una bambina a piedi nudi guardava l’alta scala con occhi timidi e celesti come un fiordaliso. Guardava e sorrideva. E dietro di loro camminavano secche figure, tutte grigie e vestite di cenci e cantavano in  coro un canto funebre straziante. Qualcuno fischiava, un altro, le mani ficcate in tasca, rideva a voce alta e roca, e gli occhi ardevano di follia.

– Io sono un plebeo di nascita e tutti gli straccioni di questa terra sono miei fratelli! Oh, quanto è brutta la terra e quanto sono infelici gli uomini! O voi, lassù, voi…

Così parlava  un giovane dalla fronte alta e i pugni chiusi in una minaccia.

– Voi odiate quelli che stanno in alto, lassù? – chiese il Diavolo e si chinò maliziosamente verso il giovane.
– Oh, io mi vendicherò di tutti quei principi. Mi vendicherò in modo crudele, per amor dei miei fratelli, per i miei fratelli che hanno i volti gialli come la sabbia e i cui lamenti sono più crudi delle tormente di dicembre! Guarda le loro carni nude e sanguinanti, ascolta i loro lamenti! Io li vendicherò! Lasciami andare!

Il Diavolo sorrise:
– Io sono il guardiano di quelli lassù e non li tradirò senza qualcosa in cambio.
– Io non ho oro, non ho niente con cui corromperti… Io sono un giovane povero, miserabile… Ma sono pronto a rimetterci la testa.

Il Diavolo sorrise di nuovo:

Oh, no, io non voglio così tanto! Dammi solo il tuo udito!

Il mio udito! Volentieri… Che non debba sentire più niente, mai più…
– Sentirai lo stesso! – lo tranquillizzò il Diavolo e lo fece passare. – Vai!
Il giovane si mosse, fece tre scalini in un sol balzo, ma la mano pelosa del Diavolo lo tirò per un braccio:
– Basta! Fermati per sentire come si lamentano laggiù i tuoi fratelli!
Il giovane si fermò e si mise ad ascoltare:
– Strano: come mai hanno incominciato improvvisamente a cantare così allegramente e a ridere così spensieratamente? …. E continuò a salire.

Il Diavolo lo fermò di nuovo:
– Per salire ancora tre scalini, voglio i tuoi occhi!
Il giovane fece un gesto disperato con la mano:
– Ma allora non potrò vedere né i miei fratelli, né quelli che devono subire la mia vendetta.

Il Diavolo:
– Tu continuerai a vedere… Io ti darò altri occhi, molto più belli!
Il giovane salì altri tre scalini e guardò giù.

Il Diavolo gli ricordò:
– Guarda le loro carni nude ed insanguinate.
– Dio mio! Ma è così strano: quando sono riusciti a vestirsi così bene! E invece di ferite sanguinose, sono adornati da meravigliose rose rosse!…

Ogni tre scalini il Diavolo si prendeva il suo piccolo riscatto. Ma il giovane continuava a camminare e dava prontamente tutto, pur di arrivare là e vendicarsi su quei grassi principi! Ecco uno scalino, uno soltanto, e lui sarebbe stato in cima!  Avrebbe vendicato i propri fratelli!
– Io sono un plebeo di nascita e tutti gli straccioni di questa terra sono …
– Giovanotto, ancora uno scalino! Uno scalino soltanto, e ti vendicherai. Ma per questo scalino io esigo sempre un doppio riscatto: dammi il tuo cuore e la tua memoria.

Il giovane fece un gesto con la mano:
– Il cuore? No! Questa è una cosa troppo crudele!

Il Diavolo sghignazzò e disse autorevolmente:
– Io non sono così crudele. Io ti darò in cambio un cuore d’oro e una nuova memoria! Se non accetti, non salirai mai su questo scalino, non vendicherai mai i tuoi fratelli – quelli che hanno i volti gialli come la sabbia e i cui lamenti sono più crudi delle tormente di dicembre.

Il giovane guardò gli occhi verdi e pieni di ironia del Diavolo.
– Ma io sarò il più infelice. Tu mi stai prendendo tutto quello che ho di umano.
– Al contrario, il più felice! … Allora? Sei d’accordo? Soltanto il tuo cuore e la tua memoria!

Il giovane si mise a pensare, un’ombra nera cadde sul suo volto, sulla fronte corrugata apparvero torbide gocce di sudore, con rabbia strinse le mani a pugno e digrignò i denti:
– Che sia! Prendili!

… E come un uragano estivo, arrabbiato e in collera, con i capelli neri al vento, egli salì l’ultimo scalino. Adesso era proprio in cima. E improvvisamente il suo volto si illuminò di un sorriso, gli occhi scintillarono di una calma gioia e i pugni si sciolsero. Egli guardò i principi a banchetto, guardò in giù, dove la miserabile folla grigia urlava e imprecava. Guardò, ma non un singolo muscolo tremò sul suo volto: quest’ultimo era luminoso, allegro, felice. Egli vedeva giù una folla vestita a festa, i cui lamenti erano ormai inni di gioia.
– Chi sei tu? – con voce roca e maligna gli chiese il Diavolo.
– Io sono un principe di nascita e gli dei sono miei fratelli! Oh, come è bella la terra e quanto sono felici gli uomini!

1923

Testo originale:

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посветено на всички, които ще кажат:
Това не се отнася до мене!

– Кой си ти? – попита го Дяволът…
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко
е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той
стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки.
Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла
река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом,
вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове
разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни
топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни
силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше
някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си
младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше
високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се
усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха
протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал
ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко
грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
– Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към
момъка.
– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад
братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които
стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави
меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
– Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден,
дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на
Дявола го дръпна:
– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да
се смеят?… – И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:
– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на
които отивам да отмъстя!
Дяволът:
– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
– Виж голите им кървави меса.
– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз
хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът
вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти
на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и
той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще
отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето
и паметта си.
Момъкът махна ръка:
– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова
памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма
да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-
зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и
паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело
се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
– Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина
последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му
грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се
отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и
проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна
по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично
облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е
земята и колко са щастливи хората!

Immagine:
M. C. Escher, “Relatività”, 1953, Xilografia, 28×29 cm. Collezione privata.